All posts tagged waking dreams

7 Posts

To Room 406

There’s four of us in the car. I know the man next to me, I know the one at the back seat. The identity of the fourth traveler is still unknown to me, but she is one of us. She brings the balance. The windows are rolled all the way down to counter the mean heat. Breathing is difficult. We start in a traffic jam on a dirty Sofia street, first car at the red light, engine purring in anticipation. There is a Soundgarden album turned all the way up, we’re all sweaty t-shirts, tattoos, shaved heads, Frusciante locks, shades and coolness. I’ve got my hands on the wheel, and I keep casting lusty looks to my left and right, seducing teenage girls with fat sneakers, nervous, plump bankers, dumb-eyed policemen, and chain-smoking home chemicals delivery guys. I’m the fucking king, and I’ve got my men by my side. We all know the lyrics to the song and own the neighborhood with our voices. Everybody wants to be us. Everybody wants to be with us. But this is an exclusive, if very rugged, club. We share the same scars. We know the same truths. We feel the same pain, and care shit about it. Been there, done that. Light goes yellow. There is a heavy cloud hanging over this city, and we’re happy as we know we are about to get out. We speak open, we talk everything up, we share and we dream aloud. We’re gonna be invincible. We will live forever, but that’s just a small detail. Thing is, we’re finally together. Me and you and you and her, whoever she is. She brings the balance. Light turns red. We go to New York City now. We drop our companion there, then I take out that map outta my back pocket. It’s been around for a while, that map. It’s greasy and crumpled and torn and missing some directions. But we know the road. It’s the time of the Great Circle. All the way around, all the way through. My favorite allies. Sun and scratched CDs and gasoline and road-side motels and cowboy girls and rattlesnakes and Rattlesnake stories and growing up and memories and laughter and joints and gasoline and road-side motels and Indian holy places and dreams and hawks and the road straight ahead. It’s all ours – the world and the ideas and the music and the love. We write with our piss in the dirt, stagger in big cities and jump into mysterious lakes. Make a wish.

already in memory

Get on that train, get on that tram, get on that bus, cause they’re all really meant to go somewhere… that place is not a big surprise, and you don’t want one anyway… you need to keep it warm, put some thick chocolate in, browse the shops, pick up a flier or catch sight of something worthy through a flying window… then you can decide if you go here or there… snow falling on channels, in a quiet, soft night… we walk on to the next bar, or maybe it’s even finally time for that midnight coffee… we live in a shipping container for a week and the water heater keeps steady almost all the time… we shop for cheap food that is so good, we love the bread, we love the cheese… we go to see the artist with the cut-off ear and his ear is the last thing we care about… his work is thorough – I love this word… never thought of his work as thorough, genius explained in a short stroll… libraries await and people in them seem warm and calm… there is a time and a place for everything and everyone, if your temperament is up to it… a second-hand book I never buy… there is a double-decker on rails and it moves silently and fast, glides through the screen of the landscape… a skinny girl just met us and now she talks fast… now she talks her life… a young Eddie Vedder will later trump her expansiveness with his own brand of cheery soulfulness… even teenagers turn 22 some time… he kneels beside my drunken friend and speaks of the pain of temptation… I roll and we smoke and I still forget nothing is illegal here, maybe just my furtive glances… the Dutch Hugh Grant wears a pink shirt and the same casualness… a heart-wrecker beneath the boy-face… the lights get dizzy and smear before my eyes… the music gets mean and funny, there is nothing left to do but march with it, and even get into some acting state… a tired smile… the clock is forgotten and a new year creeps in unnoticed, then laughs in our faces as we try to catch up and invent it… bangs and firing gangs outside, a fire burns and everyone’s cold and crazy… the bursting milk can is a time-honoured, 11-times-repeated tradition… the air moves violently, moving together with the buildings, the street, that passing car… next morning the sky is chilly and we wander the frozen streets, past a windmill with some kids trying to blow it up, listening to the sad and weird story of a city being destroyed by friends from above… back to base with the daily dose of shopping… there is a genuine lack of rubber boots and man hats in this city… the old, drugged-up, rastafari man demands the crowd loves him, them hits them with his voice… a beer coaster is cherished for a friend back home, I fight the wardrobe lady for it and then it gets squeezed and trampled in the suitcase, but still survives… money gets tight, and there is still some time left for a hot chocolate… we listen to stories about the best recycling plant ever and the military burning medical waste in my hometown… we get cheered up, sad, high, cold, fed-up, filled-up, relaxed, cozy and dreamy… and we don’t wanna go back to the place we call home.

broken promises unpromised

It took a long sleep and a heavy dream to clear my head… drain the clogging away. The heat of summer glues me stuck to a computer screen or an engulfing bed, with no purpose or determination. There are flashes of imagination, fits of life-injecting euphoria… Then back to bed again. I’m looking for a different morning, something to jolt me out of monotony. But everything is too familiar within the premises of this dry city. Here comes the second cup of coffee. Here comes the head shave. Here comes a messy list of employments, an execution squad to kill time. A gun fires, then all the rest get stuck, point to the sky, time survives and pours back, slowly, all over me. There is no one to call. I’m left to my boring, insufficient self. Too concentrated to devote to other creators solely, but too soft-willed to dedicate the hours-on-end to encouraging the dusty seeds of inspiration in my brain. I prepare myself another drink and pray it’s all just a season to pass. I’ll finish this drink and then I’ll spend some time looking for the season-changing button. Promise.


Вдигам глава и челникът, пристегнат с ластик около нея, осветява през бялата канава на палатката капка вода. Застинала е върху външното покритие, което ме пази от нея и себеподобните й. Над Ситония се вихри буря. Гръмотевица удря в центъра на малкия ни лагер, четири палатки, сгушени между дърветата. Оставихме зад себе си вкусна маса с гръцка мусака и калмари… и бира! Хукнахме под тежките капки, скочихме в колата, пресякохме изпаренията от нагорещения асфалт, пежото препускаше като устремена дива котка. После изкълчихме няколко глезена, докато натежалите от пороя капки ни обгръщаха по невидимата пътека. Пръснахме се като пилци и се застрахувахме…

Няколко часа по-рано водата на Бяло море беше като топъл тюркоаз. Полу-нудистката компания от шумни гърци с хашиш и дълги коси наричахме просто “ми френд”. Ми френд ни услужи с подръчно направена мрежа, която забихме в пясъка на морето, като се спускахме да търсим тежки камъни на дъното. Играхме волейбол, докато някой спечели, а кожата на пръстите ни побеля и се сбръчка. Гмуркахме се до крайбрежните скали, за да срещнем любопитни риби, каквито другаде не бяхме виждали. Някой отплува навътре в дълбините. Там тюркоазът свършвал рязко, пясъкът на дъното внезапно изчезвал, отваряла се пропаст. Почернявахме и почервенявахме, вятърът събаряше тентата, под която се криехме на сянка, краката ни бяха изподрани от засъхнали, но упорити храсти, а водата в морето ставаше почти бяла и посипваше сухата кожа с едра сол.

В палатките ни пролазваха бебета скорпиони, а огромна пеперуда, която всички първоначално взеха на малка птичка, стоеше на пост в купата в посмачкани праскови, капещ повод за спорове. Най-високият връх на Атон ту се появяваше величествено, за да приближи хоризонта… ту изчезваше напълно, крайно мистериозно, в лятната мараня. Може би Бен Лайнъс го местеше от скука. Ципурата вървеше с нощни снимки на раздухани искри, забравени вицове и хепитайм. Тоалетната бе ново, вълнуващо откритие всеки ден. Amores Perros бяха изядени за няколко часа, лодките осветяваха самотната нощ, а вълните се разбиваха в пропити с история скали.

Слънцето взриви две топки за волейбол, докато рисувах едно работещо момиче. Мравките скачаха от дърво на дърво, а огромна зелена стоножка с жълти крака се конкурираше с безцветна богомолка. През нощта на гости ми дойде бялка, но сякаш не заради мен, а заради висящите от клоните рибени кости. Не я поканих повече.

Пристигнахме уморени, потни и без връзка с останалия свят. Отне ни седем часа и аналгин. После си заминахме сънени, потни, и гладни за връзка със света. Отне ни шест часа. Половин денонощие в път, две и половина в храсти и слънце, перфектната буря… Какво да иска човек?


В главата ми светът се превръща в пържени яйца с пармезан и консервирани домати. Вкусът им е тежък – все пак, рано сутринта е, и пулсът ми от 48 удара в минута скимти като раздразнено бебе за силно кафе. Отказвам ги. Егоистичното ми подподподсъзнание си разчиства място за пируети сред дъждовни локви. Понапълнял съм обаче, невроните ми са се загърнали в топла мазнинка, и пируетите нещо не ми се получават. Скайп почуква, за да ми каже, че сигурно сме вече прекалено стари, за да се хвърляме в нещо, дето изисква толкова енергия. Подсмихвам се неволно, но и с капка пренебрежение. Винаги ще има утре, нали така?

Вися над нея заплашително и събирам ръцете си в познат жест. Чакам само лека усмивка, и съм готов да полетя към нея, забравил завинаги за хлъзгави възглавници и джонги. От устата й излиза само една дума – Никога. Смеем се до припадък, после припадаме. Разбира се, че има само една дума, която може да прозвучи в този момент. Никога. Прекрасна, истинска дума.

Той заспа и спа дълги часове. После засънува. В съня му те бяха две. И двете непознати, и двете много различни. Едната го гледаше, положила глава на възглавницата до него. Половината й лице бе скрито зад завивката. Какво ли му казваше – няма значение, защото той не го помнеше. А и защото наистина нямаше значение. Но той искаше да бъде с нея, и знаеше с абсолютна яснота причините защо. Но после тя изплува нагоре, всичко стана много бързо, и дойде другата. Интересно, и нейното лице се разкриваше само наполовина, и тя го караше да се чувства топло. Сега знаеше защо иска да бъде с нея. Знаеше със сигурност. И тогава тя отлетя нагоре, и се завърна първата. Тук му стана малко объркано, защото видя, видя причините да бъде с нея, тя, която е пред очите му. Двете пак се смениха, този път още по-бързо. Причините започнаха да се преплитат, и той започна да мисли едновременно и за двете. Нямаше друг начин. Беше време и това да се случи. Нямаше и време. Двете се сменяха, причините се съпоставяха, той знаеше защо иска да е с едната, защо иска да е с другата. Защо трябва да е и с двете, но винаги само и единствено с едната. Верен до гроб. Лоша работа – никоя от двете не настояваше. Това може би би облекчило нещата, но и двете бяха себе си, бяха спокойни, уверени, топли…и го гледаха с любов. Но никоя не настояваше. Топката беше в него. Само че бяха две топки. А те двете продължаваха да се сменят, да отлитат и да се завръщат, да полагат глава на бялата възглавница до него, да го гледат с половин лице и с тоновете любов, които винаги бе загубвал…

Тогава изведнъж се събуди, и разбра, че животът е избрал вместо него. Почувства се наистина добре. Усмихна се. Навън дъждовните локви пресъхваха.

the wise guy

Насила мъдрост не става. Простичък извод, който от време на време се избистря в главата ми, само за да помътнее и изтлее бързо. Въртя се, суча, мятам вътрешни обвинения към себе си и към другите. Крача като побесняло куче (всъщност, за да сме напълно конкретни, като побеснял кокер) из стаята си, а жегата ме залива на талази през отворения прозорец и вари мозъка ми. Някъде зад очите ми, натисната в гореща смола, едвам се обажда мисълта, че съм пълен глупак, че целия този инат и сляпа настървеност са безмислени, а и най-вече – временни, мамка му. Но не мога да се откъсна от себе си, не мога и да повярвам на разума си. Търся насила мъдростта, другата мъдрост, по-силната. Онази мъдрост, която ЩЕ МИ ХАРЕСА. Която сам съм си създал. Боря се, боря се като прасе с тиква известно време…и се поуспокоя. Отпусна се в легнало положение, или пък жегата изсмуква както разума, така и последната капка съпротивителна сила. И пет минути по-късно започвам да се чудя на себе си – откъде тия сили за тоя инат? Със себе си се боря, и май тази борба ми е най-сладка. Да, знам кое е истината. Знам кое е разумното. Дори на моменти знам, или по-скоро усещам, все още затрупано под младостта ми, кое е мъдрото.

Но искам своето си. Моята, само моята, лично изкована с горещо желязо, което съм стиснал с голи ръце, мъдрост. Обладана, покорена, съгласувана с всеки атом на този свят, но изпълняваща само моите заповеди. Мъдрост като гъст нефт, който гори под небцето ми, разбъркван от непокорния ми език, и поддържа онази смола разтопена, тежка, и много, много лепкава. Силен, сигурно много красив, но и жесток огън, запален не на място.

Чакам, чакам деня, когато ще съумея да преместя този огън долу, в сърцето си, и ще го оставя да пали добрите емоции, само там. А смолата ще освободи завинаги онази, другата мъдрост, която стои много над мен и над всеки друг, и ме прави мъничко по-добър.

The Flash

Бях задрямал сред музиката на Колдплей, затова осъзнах удара едва след като главата ми потъна в седалката пред мен. Докато тя отплаваше бавно обратно към облегалката, а прешлените ми пукаха весело, очите ми шареха любопитно наоколо и попиваха жадно последните капки живот. На първо време отбелязах как мерцедесът с австрийска регистрация (табелата май беше от Грац, за което не бях сигурен) се врязваше меко, нежно през автобуса и сякаш изтриваше седалките, хората, както и DVD-плейъра. Един мастит чичко държеше червена ваза с инкрустации и я разглеждаше на слънчевата светлина. Жена му, седнала накриво до него, го гледаше сърдито, и в един момент грабна вазата и я метна в багажника на мерцедеса, чийто капак се люшкаше замечтано. Стори ми се, че вазата всъщност не се разби на парчета, а полегна върху наръч слама до една кокошка, която мътеше невъзмутимо. Спокойно притвореният й клюн изразяваше недвусмислено мъдрото кокоше мнение – животът продължава, па макар и само още няколко секунди. Кокошката май само хвърли поглед към вазата и се учуди, че в нея няма цветя. Цветята бяха някъде другаде – навън, осеяли полето, живи същества с бъдеще и в добро, пролетно настроение. Съжалих само, че не мога да разбера кое цвете в какъв цвят е облечено – просто инерцията на катастрофата беше вече придобила по-динамичен оттенък, и нещата в близост до хоризонта се бяха размазали, прелели едно в друго. Нищо, пак си беше красиво – равнината край магистралата бе един килим от всякакви цветни драскулки, който беше пропълзял лекичко и към небето. Малко вляво от тази свистяща безметежност един североафрикански арабин гледаше замислено зад бурнуса си. Ноздрата на месестия му нос (тази, която виждах от моето място) се затваряше и разтваряше широко, вдишваше североафриканския вятър, който бе влетял през натрошения прозорец – навреме, за да напомни на бедуина откъде е дошъл и накъде ще потегли след малко. Жената на арабина рисуваше албатроси по последното останало здраво стъкло в автобуса. Стъклото обаче вече бавно се покриваше с паяжини от пукнатини, затова и два албатроса се оплетоха в нишките, вплетоха се един в друг и полетяха към асфалта. Изглеждаха влюбени, и сякаш нямаха нищо против това. Жената на арабина ги проследи с поглед, усмихна се, а североафриканският вятър разлюля и нейния бурнус.

Очите ми продължаваха да търсят наоколо и за секунда се усмихнаха на стюардесата, която премина разсеяно по пътеката, като жонглираше с миниатюрни бутилчици минерална вода. На седалката до мен стар каубой чертаеше стратегически план за повторно завоюване на Дивия Запад. Интересното беше, че той включваше постъпателна офанзива от Сан Диего до Филаделфия, и цялостно изтриване на железопътната мрежа на Северна Америка. Ударих на идеята му едно рамо – само мислено, защото моето беше извадено при първоначалния удар и малко ме болеше. По магистралата животът течеше в нормалната си посока – на запад, и малко хора обръщаха внимание на сложния танц на нашия автобус и мерцедеса. Така бе най-добре, мислех си – нека не се разсейват, да карат съсредоточено, не всекиму са притрябвали такива танци. В автобуса вече и последният телефонен разговор беше спрял и за миг цареше необичайна тишина. Пътниците се огледаха озадачено, след това всеки откри с очи сродна душа и й се усмихна. Моят партньор в карнавала на усмивките се оказа неотразим нехранимайко на десетина години, който доволно стреляше с прашка през изкъртения прозорец пред себе си. Усмихна ми се идеално, с три липсващи зъбчета. Понечих да го успокоя, че зъбчетата ще поникнат отново, но той май не беше много притеснен по въпроса, пък и на един от коловете на крайпътната ограда кацна гладен сокол, който отново отвлече вниманието му. Моето пък бе привлечено от светкавицата на фотоапарат, която блесна, отрази се в лъскавия нокът на сокола и погали дъното на дясната ми зеница. Създателят на светкавицата бе мустакат тийнейджър, който в миговете след удара бе изснимал вече осем хиляди кадъра. Последният май най-сетне го задоволи, защото се облегна на рамото на старицата-индийка, задрямала на седалката до него, и задряма на свой ред.

Старицата открехна клепач, хвърли му искрящ поглед, и спокойно се отпусна отново. Заваля. Стори ми се, че всички приеха тази новина сравнително спокойно – може би вече бяха забелязали, че покривът на автобуса липсваше (или по-скоро – въргаляше се в отбивката за планината на трийсетина метра зад нас). Капките не бяха едри и не приличаха на сълзи, падащи от небето. Всъщност най-хубавото в тях беше, че отмиваха: изстърганата автомобилна боя, поточетата кока-кола от изтърбушения хладилник, солта от натрошено стъкло. Капките измиха всичко от всяко лице, изгладиха бръчките там, където те бяха в повече, подчертаха ги със сенки там, където стояха красиво, на място, разлистиха страниците на каталог за вино, после и на книга-албум за Микеланджело, оправиха статичното електричество в радиоточката и от нея рукнаха едновременно любимите парчета на всеки от пътниците. Огледах се зад рамото си, прецених ситуацията. Извадих снимките на приятелите си, прегърнах всеки един от тях, целунах момичето, което не бе зад вратата, взех импровизираната си въдица, огледах се наляво и надясно, реших днес да поема наляво, нагоре по реката, защото там вировете бяха по-дълбоки и по-магични, прежалих сандалите и потопих крака си в бързея…и в този миг главата ми полегна, плавно, внимателно и безпощадно, върху облегалката, и светът избухна в светлина.

The personal website of director Ivaylo Minov

I am a Bulgarian-born filmmaker working between Sofia and London. Over the last six years, I have been directing TV commercials for agencies like DDB, Leo Burnett, Lowe Swing, Publicis, Huts JWT, Demner Merlicek & Bergmann. I have worked for a wide range of clients – from mobile telecoms through charities to a viral campaign for a presidential candidate at the 2011 elections in Bulgaria.

I have a film making diploma from the London Film Academy, following a BA degree in Journalism by the American University in Bulgaria. I have worked in media and theatre, before discovering my passion for film making and turning it into a full-time devotion.

Find me at:
liaminov (at)
0044 7757 428696 (UK)
00359 886 880564 (BG)