All posts tagged true stories

3 Posts

Куфарът

Хубав, дълъг ден. Обичайното напрежение за нищо в офиса, до началото на пътешествието София-Пловдив-София, към четири следобед. С Краси взимаме пежото на Кало, обещаваме му, че ще се върнем навреме, към девет, и ще го вземем от студиото. Да си цъка там по-до късно. Излитаме по магистралата, не говорим много и е истински приятно. 130 км/час. Знаем, че ще изпуснем началото на представлението, но Недялко ни е казал „даже по-добре, то няма точно структура и фабула”. Стигаме час след началото, а Краси се ориентира бързо в града, учил е там шест месеца като студент (почти всеки, който познавам, има поне по една неуспешна студентска кариера). Изскачаме на главната, понесли стар куфар, който предния ден сме открили до една софийска кофа за боклук. Подарък за Недялко. Куфарът е някъде от 50-те (най-рано), но много запазен, красив, с лъскави дървени лайсни и етикет „Mr T. Dachev”. Краси купува мокри кърпички и го забърсваме от тежкия слой прах, като блокираме с него тротоара пред главното полицейско в Пловдив. Недалеч от нас стара прегърбена жена пита две мотаещи се куки за някакъв адрес, и след като не разбира първото им упътване, второто вече й изкрещяват, сякаш е арестант. С вече поизчистения куфар си пробиваме път през тълпата и настигаме представлението-процесия. Актьорите са с оръфани дрехи, наклепани с бяла боя лица, безмълвни, опулени, търсещи, любопитни, съсредоточени. Тълпа около тях, тълпа, която се движи заедно с техните странни решения, надолу към края на улицата и крайната цел. Появява се Недялко, радва ни се, чак ни разцелува, вижда куфара, плесва се по челото и го отмъква някъде в посока Макдоналдс. Със свободни ръце сме. Споглеждаме се с Краси и вадим фотоапаратите. В следващия час окото ми се замъглява трайно, не го отлепям от визьора. Атмосферата е добра, понася ме по вълната. Хората преминават, хвърлят коментари които „не можеш написа”, както го каза после Емо Бонев. Други пък са с актьорите-деца, плътно, дълбоко, приклякат заедно с тях, отдръпват се, за да им направят място. А понякога не отстъпват, допускат ги близо до себе си. Ултрадребно бабе подръпва двуметров младеж с блажена усмивка: „Казвай какво правят сега, че не виждам!” А те прескачат въображаема пропаст на овчарски скок, с дебела арматура. Още са някак бедни, студено им е. Десет метра по-надолу ни чака Куфарът. Прилича по-скоро на сандък, но е масивен, не бие на кухо (естествено, че проверявам). Красив е, ключалките му са направени от истинска ламарина. Голям е горе-долу колкото широка кухня. Заключен все още. Започва изследване на входа му, което не виждам, защото тълпата усеща кулминацията, замирисва й на Сезам, и се струпва плътно, умножава се. Скоро нещо изпуква и вратата се отваря. От някой вътре. Правилно отгатвам, че е Недялко, зървам червената му тениска с надпис СССР през дългия обектив, който съм трампил безмълвно с Краси. С него вече шпионирам успешно. През ръце, коси, вратове, чадъри от реквизита, ленти за художествена гимнастика, модели на молекули, разрези на тичинки, прорези в стари вестници, червени сигнални кърпи, други малки фотоапарати, оператор, който върви само назад и винаги право към мен, и няколко лица, които искам да запазя за себе си. Актьорите все измъкват по нещо отвътре – една жена намира чадър-паразол и разгъната кутия от цигари „Стюардеса”, и тръгва величествено нанякъде. Приятелите й разпъват пред нея червен килим и я съпровождат по него с обожание…до едно от градските кошчета за боклук, където тя изхвърля кутията. Мисля си за Бунюел, не знам защо. В това време публиката е налазила стаята и изследва и тя. Малко момиченце стои на прага и гледа замислено навън. Скоро актьорите минават на заден план и всеки иска да е вътре. А там стените са чекмеджета и всяко крие по нещо познато и непознато. С Краси и Вяра се превръщаме в нещо като гидове, после пием бири. Появява се Аврил, нимфетка с шотландска пола и черно лакирани нокти. Родителите й са там, но ние с Краси сме отдалече и сме за малко, така че наблюдаваме и се кискаме откровено. После наслагваме дължините на всички женски крака от деня и получаваме километри, километри…Прескачаме до театъра, където на маса ни чакат всички актьори, вече измити и съответно нови, Емо Бонев – директорът на Пловдивския театър, и Стефан Данаилов, благ и многословен министър. Говорим за културата, бюджетите, заплатите, театрите, мениджърите, късометражните филми, добрите истории, Вапцаров и Ботев и Левски и липсата на филми за тях, умората, гилдиите, художественото осветление в Балчик, новите камерни зали…Емо ни пов
ежда през лабиринти от врати и ни показва гордо обновената камерна сцена на театъра. Вяра говори разпалено по телефона, докато й пращам въздушна целувка. На раздяла се запознаваме с актьорите, установяваме, че май вече се познаваме, отскачаме до Макдоналдс за огромен сандвич, през това време Недялко си взима душ, защото всъщност живее в театъра тези дни, облича черна риза за „коктейла”, не го здрависвам, защото ръцете ми миришат силно на лук, сменяме три диска в колата, докато не улучим спокойствието на Тийвъри, говорим си с Краси за бъдещето и как всичко ще бъде наред, ако вече не е, и връщаме пежото на Кало, у тях, защото той отдавна вече си е хванал такси.

Питбул (втора част)

Кора сякаш беше забравила напълно за удара – въртеше се енергично около колата, и душеше следите, оставени от местните кучета. В един момент обаче вдигна нос към строежа и наостри уши. От тъмнината, между купищата строителни материали, към нас се насочи с неуверена походка мъжка фигура.

„Станче, ти ли си? К’во става бре?”

Под розово-жълтата светлина на уличната лампа към нас се присъедини рошав, брадясал чичка на поне две-три големи. Лелята му обясни ситуацията и той кимна, почти без да ни погледне.

„Айде, оттук ще минем, напряко е,” поведе ни той. Бързо се натоварихме обратно в колата, защото чичката вече изчезваше зад строежа. След 20 метра стигнахме висок бордюр, и на населението на задната седалка му се наложи да се изсипе отново навън. Кито качи колата върху чакълеста площадка, и се качихме отново. След десетина метра трябваше пак да слезем, за да слезе и колата – от площадката, през високия бордюр към отсрещната улица. Натоварихме се отново, потеглихме, и почти веднага спряхме отново пред къщата на лелята, двора и раздиращото се от лай куче. „Напрякото” на чичката ни отне, с качванията и слизанията от колата, почти двойно време.

Тесните стълби към втория етаж и ветеринарния кабинет, бяха осеяни с тенджери и пластмасови шишета с разсадени цветя. Чичката мърмореше нещо неразбираемо, докато отключваше заветната врата. Най-сетне бяхме стигнали мястото, търсено повече от час. И така, може би единственият денонощен – но с уговорки – ветеринарен кабинет в радиус от километър, се оказа тясна стаичка с излъчване на килер, с излющено зелено дюшеме, и стени, облицовани преди поне трийсетина години в мръсни бели плочки. Рафтовете, както и единствения плот за третиране на животни, бяха покрити, очевидно наскоро, с пластмасово фолио в мраморни шарки. Половината от тях бяха отрупани с армия от шишета – най-вече от препарати за миене на съдове и под, сега обаче пълни с мистериозни тинктури. Другата половина бе заета от стари, стари книги – предимно българска възрожденска литература. Чичката светна премигваща неонова лампа, а всички се натъпкахме в стаята. Затворихме вратата, за да не побягне Кора, и за първи път чичката ми лъхна неоспоримо на твърд алкохол.

„Дай я сега тука, дръж я да видим,” кимна той към собственика. Момчето стегна каишката на Кора, а чичката я сграбчи здраво за главата. „Значи сега: първо проверяваме очите. Ако са бели и чисти – добре. Ако имат розово около зениците – не е добре” – той разтвори клепачите на Кора, която стоеше послушна. „Бели са!” – заключи победоносно доктора. „След това трябва да обърнем внимание на венците: ако са розови – добре, ако не са розови, а сини – не е добре! И…розови са! Много добре!” Лекцията му беше заучена и показна, но въпреки, че осъзнавах това, очаквах с огромен интерес всяка следваща дума в нея – както и всеки следващ завой в тази толкова интересна вечер . Погледнах към Нина – и нейното лице беше озарено от доволна почуда. „Май ше имате късмет, май леко ше се разминеееем,” вървеше към диагноза доктора. Той отиде до един от рафтовете и отвори шише – опаковка от незнайно какво, сега пълно с гъста зелена течност.

„От тоя мехлем сега ше му сложа, и ше тряя да бием инжекции следващите три дни, по една на ден.” Чичката кимна към момчето да държи още по-здраво Кора. След като двамата я стиснаха с все сили между краката си, започна да маже с мазолестия си пръст дебели слоеве от зелената тинктура по продължение на резките върху главата на кучето. Докторът довърши главата, прегледа с леко пийналия си, но неизменно професионален поглед цялото й тяло, и важно-важно мацна и някаква невидима рана върху предната лява лапа. „Аз ше ви отлея малко да имате да си го мажете, ама утре тряя непременно да дойдете да бием инжекцията!”

„Да, да…” кимна неубедено момчето.

„Колко ще струва прегледа?” попита накрая и Кито.

„Ами колко – десет лева.” Кито бръкна в джоба си без колебание. Чичката май не беше очаквал да измъкне такава победа, и се впусна в дълги обяснения как тази година щерката е абитуриентка, и пари ше тряя да се събират и хич не е лесно. Вече се бяхме засмъквали надолу по стълбите, доволни от хепиенда, когато Кора чу кучето в двора и побесня така, както само един питбул може. Момчето я удържаше с огромни усилия, докато тя се мяташе по оградата, насичаше нощта с бесни излайвания, а от устата й хвърчаха тежки лиги. Зелената тинктура определено я беше излекувала. Нямаше как да се чуем, камо ли да си вземем довиждане с доктора и лелята, затова им махнахме и благодарихме през рамо, и наскачахме бързо в колата. Вътре лаят на Кора звучеше още по-тежко и заплашително. Опитвах се въобще да не се движа. Кито подкара бързо, и след три минути спря отново до светофара, откъдето започна всичко. Момчето успя най-накрая да поуспокои Кора. Нина се обърна назад.

„Хайде да ни дадете телефона си, да звъннем да питаме как е кучето…”

„Може и да излезем да пием по едно кафе, да се видим в центъра,” предложи Кито.

За първи път тази вечер, момчето се оживи.

„Ами да, аз много ще се радвам!” Нина записа телефона му. „Само дайте да го направим в събота, след два, че съм на работа. Ако искате, аз ще ви звънна!”

Изведнъж той изглеждаше толкова радостен и ентусиазиран, че очевидно не му се слизаше от колата. Всички помълчахме, малко неловко, но все пак облекчени, уморени, с празни глави. Накрая момчето тръгна да излиза, малко с нежелание. Спря се на вратата.

„Ами хайде – чао, и до събота, нали?”

„Чао и лека вечер! Чао, Кора!”

„Вие ще звъннете, нали?” Кимнахме му и той изчезна в нощта.

Тримата вътре се спогледахме.

„Браво!” – каза Кито, и потегли.

Никой не каза нищо, докато не стигнахме до центъра.

Питбул (първа част)

След 15-часовия снимачен ден лекото подрусване на колата ме унесе бързо. Отпред Нина мърмореше уморено, а Кито – един от актьорите, който се съгласи да ни метне до центъра, пушеше и ръкомахаше, докато въртеше волана с една ръка. Бяхме се метнали на зелената вълна от светофари, и поразчуканият кадет бе набрал скорост. В средата на третото кръстовище сякаш ударихме някаква дупка, и това ме изтръгна от дрямката. По-късно си дадох сметка, че всъщност първият звук, който си спомням, беше преглътнатото възклицание на Нина. Кито наби спирачки и кадетът закова от другата страна на кръстовището.

“Лелее, тва кученце ли беше!” – преглътна ужасено Кито. “Ударихме ли го? Ударихме ли го?”

“Ударихме го!” – Нина се озърташе като луда назад, изправена в седалката.

Обърнах се. Кучето лежеше под светофара, а някой бе приклекнал до него и се опитваше да го вдигне на крака. Не беше огромно куче, но определено имаше масивно, тежко тяло. Кито превключи на задна и прекоси обратно кръстовището. И тримата изскочихме навън. Кучето беше тъмносив питбул, вече изправено на поразтрепераните си крака, замаяно и вцепенено върху тротоара. Човекът, който се опитваше да го свести, бе собственикът му – младо, дребно, някак свито момче, което се суетеше около него, опипваше главата му. Светофара се смени и отблясъците се отразиха в няколко тъмни, кървави резки по ръбестото теме на кучето.

“Кво стана? Как е кученцето?” – очите на Нина шареха по тялото на животното, стрелнаха се към собственика, а после спряха въпросително върху Кито. Той караше, и отговорността беше предимно негова, макар че всички се чувствахме виновни.

“Леле, леле, ква беля направихме…Ама въобще не го видях!” Кито беше много притеснен, търсеше подкрепа на думите си и в моите очи.

Момчето най-накрая се увери, че кучето е сякаш добре, и вдигна поглед към нас.

“То аз съм си виновен. Изпуснах я, и тя като хукна през улицата…Кора, как си бе, мойто момиче?”

Бяхме ударили не дупка, а женски питбул, с около 80 км/час. Кора стоеше с наведена глава, и се оглеждаше боязливо наоколо, като движеше само очите си. Опашката й висеше, замръзнала. Кървавите бразди между късите й уши сега проблясваха в червено. От току-що спрелия на светофара голф се измъкна местен гъзар, който бе видял ситуацията отдалеч.

“Как е животинчето? Гледам, стои си на краката?”

“Абе въобще не го видях! На зелено си минах, нали? Ама как така изскочи, нямаше как да спра…” Кито не можеше да спре да говори. Приклекна до кучето, помилва го внимателно.

“Абе май се посъвзе, наред ще е май,” се престраших да изкажа мнение. Кора вече се оглеждаше с по-голямо любопитство, душеше ръцете на стопанина си, а езикът й увисна здравословно навън.

“Окей е, окей, нищо й няма,” каза момчето. “Тя има здрава глава.”

“Не, не, трябва да намерим ветеринар да я види!” – Кито бе вече видимо облекчен и изпълнен с решимост да направи всичко правилно, а не да се измъкне по терлици.

Аз и Нина бяхме на същото мнение, вече по-спокойни и обединени от порива към хепиенд. Гъзарят ни обясни къде да търсим денонощен ветеринар, а Кора и момчето се качиха при мен на задната седалка. Усетих рязко, че кучето мирише силно и неприятно, сигурно беше в овулация или нещо такова. Поне засега изглеждаше кротка, и търсеше единствено човешка близост – притискаше се към момчето, към мен, облягаше глава на лапите си, изскимтяваше и се изправяше, за да се огледа тревожно. Нямах друг избор, освен да я приема, и внимателно, с леко свито сърце, да я милвам по гърба, като внимавах да не докосна сцепената й глава. На другия ден открих, че гърбът на светлосиньото ми зимно яке беше покрит с провлачени кървави петънца. Кито въртеше енергично волана из разни затънтени улички, като си мърмореше под носа инструкциите на гъзаря. На предната седална Нина, която имаше огромен страх точно от питбули, извърташе състрадателни, но и притеснени очи назад към нашата странна тройка. Кора изскимтя.

“Май тука трябваше вляво. Вляво ли каза момчето с голфа? Нали някъде преди бензиностанцията?”

Кито определено не знаеше къде се намира, но не отпускаше газта. Единствено момчето можеше да ни ориентира, но той се държеше странно – не изглеждаше притеснен за кучето, а сякаш му бе неудобно, че сме попаднали в тази ситуация. Имах чувството, че вътрешно си задаваше въпроса дали имахме намерение да платим на ветеринарния лекар, или ще трябва да се бръкне той самия. От друга страна, по някакъв начин цялата случка май му беше интересна. В общи линии, и аз бях на неговата вълна.

Някак предвидимо, денонощния ветеринарен кабинет, който открихме след 15-минутно лутане из най-затънтените и изкъртени улички на Надежда, беше затворен. Кито, Нина и аз питахме за упътване всяка жива душа, която откривахме в тъмнината – група пийнали тийнейджъри, които пееха на висок глас накаква чалга, чичка, който мъкнеше мистериозни щайги. Млада жена се скри подтичвайки зад тъмен ъгъл, уплашена от развълнувания и вече леко изнервен глас на Кито, който й подвикна от отсрещния тротоар. Късметът ни излезе накрая, и един циганин – последният човек, който очаквах да ползва услугите на кучешки ветеринар, ни насочи към “бялата къща ей-там след кръчмата”. Паркирахме пред нея, и аз се изсипах бързо и облекчено навън. Миризмата на кучето ме задушаваше, а и да прекараш половин час прегърнат с ранен питбул в тясна кола леко ме смущаваше.

Вратите на колата се затръшнаха, а в двора на бялата къща шарено непородисто куче вече се скъсваше от лай. Кора или все още бе замаяна, или бе едно много възпитано куче, защото не му обърна никакво внимание – засега. Лаят все пак даде резултат – от къщата излезе дебела леля, която започна ядосано да шътка на разбеснелия се пазач.

“Ами няма го доктора, той тука горе е през деня само, ама ще ви обясня…”

Лелята се впусна в упътвания – много лесно било, ей там зад големите блокове, надолу по улицата, дясно, ляво, пак вляво и там един строеж…С Кито и Нина се спогледахме обезверени – дотук хич не ни беше вървяло със среднощното лутане из гетата на крайния квартал. В крайна сметка лелята реши да дойде с нас. Сега вече на задната седалка бяхме четирима – Кора трябваше уж да седи мирно в багажника на комбито, но тя напористо премяташе мускулестото си тяло ту между лелята и момчето, ту между лелята и мен, докато накрая не се укроти, просната напреки върху скута ми. Вече бях дори посвикнал с миризмата й. След още седем завоя и осем кратки отсечки паркирахме пред някакъв строеж.

“Ей тука е Кирето, само трябва по-силничко да го викнеме, че то не се чува много добре.” Лелята навлезе леко в строежа. “Кире, Кирее!”

“Кирее!” – включи се и Кито. Неговият ентусиазъм все още беше на ниво.

Спогледах се с Нина.

“Киреееее! Кире!” – гласовете ни откънтяха в нощта, а ехото върна смесица от кучешки излайвания.

следва продължение

The personal website of director Ivaylo Minov

I am a Bulgarian-born filmmaker working between Sofia and London. Over the last six years, I have been directing TV commercials for agencies like DDB, Leo Burnett, Lowe Swing, Publicis, Huts JWT, Demner Merlicek & Bergmann. I have worked for a wide range of clients – from mobile telecoms through charities to a viral campaign for a presidential candidate at the 2011 elections in Bulgaria.

I have a film making diploma from the London Film Academy, following a BA degree in Journalism by the American University in Bulgaria. I have worked in media and theatre, before discovering my passion for film making and turning it into a full-time devotion.

Find me at:
liaminov (at) gmail.com
0044 7757 428696 (UK)
00359 886 880564 (BG)

open