All posts tagged point

13 Posts

To Mohamed Bouazizi

I think it is amazing how something so enormous like the current revolutions in the Arab world was triggered by a single decision by a single unknown man, by a spillover of someone’s emotions, by a very very personal and singular (though not uncommon) human fate. Obviously, the forces of history and karma have been brewing this epic mangia for centuries, but now we can say we know which was the exact tiny matchstick that brought the explosion. A poor street-vendor in Tunisia, with a family to feed, harassed by the police for one last time, with any faith in the institutions or in basic human fairness apparently lost. At the same fateful moment, he torched both himself and a fire that is still raging across Africa and Asia. Hopefully, a good fire.

In his own desperation, Mohamed Bouazizi didn’t know what was to come after. But now we know.

He died on January 4. He was 26.

Думи за родители

Човек трябва да внимава какво говори на родителите си. Нямам предвид да се държиш изкуствено, да криеш важни неща от тях, или да гледаш на тях като на врагове. По-скоро, че понякога е важно да подбираш думите си. Колкото и нечувствителни (в добрия смисъл на думата), разбиращи и деликатни да са майка ти или баща ти. Забързан в живота си като на fast forward, а съответно и в мислите си, съм свикнал да говоря бързо и откровено с майка си. Често когато й се обадя, бързам за някъде – да свърша някаква въображаемо спешна работа, или да се откъсна от света след дългия ден. Затова и рядко се замислям за речника си. Тя ми е свикнала, мисля си просто. Или – те майките са затова, да разбират и търпят вечно. Ясно е, че майката (и може би в малко по-малка, или по-скоро по-различна степен – бащата) не е обикновен човек, що се отнася до твоята личност. Тя е готова от все сърце да те има и да се отнася към теб като нещо много специално, на когото обикновено страшно много неща са му простени. И сигурно заради това забравяме лесно, че и тя е просто човек. Майка ми често говори или намеква за това как навлиза в последната част от своя живот. Разбира се, за мен това са глупости – тя е на 51 и й е изключително рано за такива приказки, откъдето и да го погледнеш. Затова й когато я чуя да говори в подобна посока, й казвам: „глупости”. Вчера, по време на ежедневния ни разговор по телефона, стана дума за късмета. Майка ми не е имала много от него през живота си, и във връзка с това й казах, че може би той просто се е трупал някъде в запас, и ще й се изсипе в огромни количества в края. Точно така, използвах думите „в края”. Разбира се, абсолютно нямах това предвид – имах предвид всъщност „оттук нататък”. Но казах „в края”. Усетих се чак по-късно, усетих как може би са прозвучали тези думи. Да, може би тя не ги е усетила, макар че майка ми е много усетлив човек. Да, може би е разбрала какво всъщност съм искал да изразя. Да, но може би тези две малки думички са й подействали някак. Защото едно е да си го мърмориш ти самата, ей така, за да свикваш с мисълта, или за да поддържаш разговора. Друго е да разбереш, че сина ти също гледа на теб като на човек, близо до края. Дори и да е разбрала, че всъщност не го вярвам. Думите са важни, важно е и как ги използваш. Особено пред хората, които се чувстват длъжни и дори щастливи да бъдат най-нечувствителните, специално за теб, но всъщност са най-чувствителните, към всичко казано, направено, помислено или подсъзнателно усетено от теб.

И майчо, ако четеш това, не ме разбирай погрешно – твърдо смятам, че си още доволно млада… Просто имам нужда да си напомня понякога да внимавам какво приказвам.

changing climate change

Here is a very good article on the nature of our combat with climate change, the change we need to make in our approach to climate change, the uselessness of Copenhagen-style forums… with its realism and soberness, it kind of gives me hope all is not doomed. It’s a long article, be warned.

Fan-dom and breathing masks

Time to be honest – I’m somewhat of a “serial fan”. I love sport, and I do support several teams and players from different sports (Liverpool, Beroe, Phoenix Suns, Bulgarian volleyball team, Agassi, when he was around, etc.). But I find it hard to read the news on teams when they are not good news! Liverpool loses, and the next day I’m looking for the Suns score. If the Suns won at the same time, I’ll spend most of my sports-reading time on the NBA web page. Stay away from the gloom of the Liverpool news on the various football pages I follow. So I’m naturally attracted to news of winning. Maybe a bit more than being truthfully attracted to my favourite team. So, in this regard, I’m lucky the Suns have started the season great, against all expectations – including mine. They are 7-1 and playing sweet basketball. At the same time, Liverpool have apparently blown their season apart, totally unable to win. The only news I’m looking for on Liverpool is the sacking of the manager – so they can start winning again (or, at least, so that the hope can be back) and I get attracted to their news again! Wicked…

Was walking down the street from work the other day, passing by several people with breathing masks on. The swine flu has several casualties here in Bulgaria, so maybe it’s natural. But I was thinking – people here never used to wear them before. We never used to succumb to media scaremongering before. I’ve always associated breathing masks with western news. So maybe we’re more civilized, more advanced now that we wear breathing masks. It’s such a non-Bulgarian thing to do…

Do our fears grow stronger as we grow older? I think yes. Or at least, we acquire new fears. That’s not cool. I’m fighting against it myself. Everything’s cool. The world’s gonna end, maybe, but still, man – everything’s cool. For real.

Q no A

How do you find a clean mind and a free spirit? How do you shed the fucking world off your back? How do you re-discover and re-assert yourself every single day, so this is not a day lost, but a day worthy for you and worthy of you? How do you give love when you can’t find it within yourself? When you finally and rarely do find it, how do you give it to people afraid to take it? Afraid of themselves, unfeeling? How do you change perceptions? Recently I’ve been scared of the thought I did not take enough drugs in my younger years, did not visit more of the vast planes of uninhibited thought when my mind was ready for it. I fear the old age that is not here physically, but creeps from behind to snatch at my soul and entangle it in an old, old, moldy web called “settling down”. I don’t wanna settle down, not because of the settle, but because of the down. No downs please. Get up and go. Take someone with you and go, go. GO!

One of the Kings

The one it was not OK to like but you did…love is a feeling…alone in a harshly-lit room with face glued to the sub-woofer…rhythm in the bass, rhythm in the heart, something unknown but close…first steps into a new world, you took them with him…the trickling and whistling noise of the cassette on auto-reverse…keep it down cause it’s time for bed, but no, I want to fly away through the roof…a short flash from the frown to the smile…they’ve got a role for you…you lived for a round number, they say twenty was wasted, as you wasted away…skinny as a toothpick…brainless ghosts on a TV show, laid over lame music…double autopsy…the world is still hungry…loaded with millions they apologize for now…sorry for not saying sorry…but be in peace, we’ve started to forget everything else, cause we only remember the music, the music, the music…RIP, Jacko.

On house-building

The Republicans are fighting tooth-and-nail against Obama’s $800-plus billion stimulus package (so far, in the lower house, unsuccessfully). They say it’s unrealistic that it can actually work, that it would be money mostly wasted with no effect. Maybe they’ve got a point, but isn’t it a point based on a set of systems (financial, macro- and microeconomical, political, moral, etc.) that are of an old order, an order that has proven to a great extent unworkable? I think Obama is trying to turn the defect into an effect, to make the most of the ground-zero start-up point that the current crisis has put the American (and respectively, the world economy) into. We need to start clean anyway – why not build something new, something that we’ve talked about, wished for, but been unable to start up from the chains of an old, rigid system? Why not go into a somewhat more useful direction, work on problems as we go along, instead of needing to come back and fix them later?

Imagine you’re building a house, just off a river bank. It’s a decent house, and you’re about to put the roof on. Some time around finishing the second floor you realised there’s something wrong in the base, the house is kinda crooked, though stable enough. You scratched your head, cursed a bit, put up a supporting beam, thought to yourself “well, if the Pisa Tower still stands, so should this”. Then the spring came with great rains, the river gathered might up in the mountains, roared down five-fold, and took the house down and away, completely. You were lucky, you were away at the time. Now you have to build from scratch, and you have the chance to pick up a new location, far enough from the destructive river, and with a base that you now know how to make perfect. Can’t argue with a river, but you can do better next time. Change your system and do better.

A cautious optimist here. But what else is left?

Let's watch children die!

Two of the bastions of objective journalism, the BBC and Sky, have fucked it up again. Over the past two days both corporations decided against airing a video appeal by the Disasters Emergency Committee (www.dec.org.uk) for donations for bomb-stricken, aid-hungry Gaza Palestinians. The argument? It’s not an objective thing to do from a journalistic standpoint. The fact is, the military conflict is at least temporarily over, and all the pointless discussions about who is right to wage war on whose neighbours are put on the backburner, while the humanitarian crisis has to be dealt with without delay. Another fact is, due to its much proclaimed objectivity and sick neutrality, the world has had to sit and watch children die, unable or not allowing itself anything more than “widespread condemnation” and carefully worded hints of “war crimes”. As much so that we can say “Hey, we said something!” Well, like after any other disaster, natural or human-induced, it’s time to pick up the pieces, count victims, scratch our heads, and, well, help in a tiny tiny way. With money, basically, if this is the one thing we are capable of. So airing an appeal to help ANY of the two warring, suffering sides (I guess it’s fair to say one of them suffered just that bit more) has nothing to do now with objectivity of coverage. It’s come down, belatedly as always, to the moment when we can show our limited capacity for humanity. It has nothing to do with political commentary, though the fuckheads that govern the BBC and Sky should be presuming a film that probably (I haven’t seen it) shows backgrounds of half-destroyed buildings and crying people would make the very important Israeli lobby feel discriminated. Then again, they didn’t shy away from airing footage of the conflict while it was still ongoing, red-hot and juicy, mmmm…Such thinking is plain sick, and comes to show just how low the journalistic profession tends to sink, sometimes, these days. And please, BBC bigwigs, don’t tell us you’re stuck between the nailhead and the hammer, because as “top”, hard-news journalists there is where you’re supposed to exist, thrive, resist pressures and take fucking decisions more often with your empty heads, but sometimes with your hearts as well. Or have you forgotten that journalism was listed under Humanities at university?

sideways

Потегляме. Пътуване, каквото може би скоро няма да осъществя отново. Докато сме спали сухият, бурен вятър си е отишъл и София е побеляла под десетсантиметров сняг. Знам, че ще закъснея за топлата храна и футболния мач, но странно някак това не ме напряга. Снегът се сипе отвесно, но сякаш доскоро е валял настрани…всички билборди са причудливо навеяни в бяло. Перфектните тийзъри – половин лице на мъж, крак върху зелена ливада, изречения, които са срязани в средата. Всички реклами толкова скрити и мистериозни, макар че без снега щяха да са до болка познати, скучни и тъпи. Сега от всяка метална рамка край пътя проблясва нова, неясна история, парчета емоция, които те карат да търсиш в главата си, да си задаваш въпроси. Какво пишеше там…какво ли държи онази полускрита ръка…колко хора всъщност имаше на снимката…и защо? За един следобед, природата беше оправила със замах сдървената, немощна и комплексирана българска рекламна мисъл. Какъв ли щеше да е ефекта на ураган или земетресение?

talking movies

Ричард Линклейтър казва (като цитира всъщност Лорънс Оливие), че отнема двайсетина години, за да направиш режисьорската професия инстинктивна част от себе си, и да престанеш да поставяш под въпрос всеки артистичен избор, който правиш. Всеки път, когато срещна такова непревзето и трезво мнение, се изпълвам някак с надежда, че време има за всичко, и с желание да съм по-добър в отношението си към всеки през деня (трудно се справям обаче). Най-вече любовта ми към киното във всичките му измерения се потвърждава, и решавам, че амбицията и успехите наистина не са най-важните неща. Неопитността е дар божи, трябва да й се радвам и наслаждавам във всеки миг, докато я има. Защото после си отива, забравям за нея, и някой ден получавам нещо като списъка с изчезналите моменти от комунизма, който Рашев прати вчера, за да се усетя крайно повърхностен и глупав дори. Сега просто си напомням, че младостта е все още тук, и не е напълно изтекла между пръстите ми, че в същото време съм невероятен късметлия, че мога да си спомням какво е било и какъв съм бил преди 20 години, когато светът беше съвсем друг (моят свят поне)… А интервюто с Ричард Линклейтър го открих в Talking Movies, която ми беше награда от London Film Academy (за прилежен ученик или нещо от сорта!!!) – сборник с интервюта с по-ъндърграунд режисьори, които си чета кротко, на седмица по лъжичка, от година насам. Интервюиращият пък е Джейсън Ууд (Jason Wood), ако сте го гледали по BBC няма как да го забравите, защото въпреки, че е уж един от най-известните филмови критици, той всъщност е безсмъртния Еркюл Поаро. Google him and you’ll know what I mean.

at last, the beginning!

Време е май да си честитим новия президент на света. Добре дошъл, мистър Обама! Да не се залъгваме, Обама, както и щатските президенти преди него може да нямат официална власт над световната политика, но знаем много добре, че това е най-важната – а вероятно и най-силната – политическа фигура в света. И дали го вярваме или не, дали ни пука или не, живота на всеки от нас е поне непряко зависим от това какво се крие в главата на този човек, кои са приятелите му, в какво вярва той…Поне за няколко кратки месеца имах усещането, че световното настроение върви нагоре (въпреки жалката финансова криза и изродщините в Конго напоследък). Хората някак се усмихваха като ставаше въпрос за Обама. Изборът му от една страна беше най-логичното нещо, което можеше (и трябваше) да се случи. Поколенията неусетно се завъртяха, Буш и неговата доктрина – каквото и да се крие зад това определение, хванаха паяжина и някак той потъна в забвение година преди да напусне поста си. За хората на моята възраст – 30 плюс/минус десетина години, наистина дойде нашето време. Не го казвам с някаква излишна екзалтация или като лозунг, а просто с почуда, защото май никак не очаквахме, нали? Винаги се е говорело за това как ще дойде и нашето време…винаги годините са се завъртали и нищо не се е променяло драматично. Може би като изключим края на 60-те и началото на 70-те, лятото на любовта и надрусаните благи хипита, които опитаха и почти успяха с добро…макар че не съм живял там, знам ли и аз…Сега обаче “сме ние”! Ако съдя по силата на емоциите през нощта на вторник, реакциите на медиите, които достигат до мен, но най-вече – по интереса на хора, за които не съм и подозирал, че го имат, например майка ми – наистина някаква вълна ни настигна и ни понесе. Може би, зажъднял за лекотата, с която се носи наивизма, за моментен идеализъм или най-обикновена романтика, им се отдавам при първата истинска възможност. Фактът обаче е сладък – тези дни усетих истински надежда, истинско настръхване от емоция, най-вече – истинско освобождаване от постоянната подмолна вина, която характеризира живота ни (родена от глобално затопляне, войни навсякъде, царуването на нефта, тоталното изкривяване на приоритетите от хората над нас и неспособността – или апатията ни – да се борим за това, което знаем, че е правилно). Оттук дойде и усещането за вдъхновение, чувство, което искам да изпитвам нонстоп! Не на шибаната апатия, не на лесното, хвърлени сме тук, за да се борим за това, което усещаме за правилно и вярно…Опитах се да превърна всички тези понатрупани и доста объркани мисли в думи, най-малкото за да не забравя след седмица или месец за тях и за това какво са означавали за мен само преди седмица или месец. Следва: изтрезняването, политическо, глобално и лично, и завръщането към всекидневното бутане на камъка нагоре по хълма, с два сантиметра в час…Но мисля всички се надяваме, че сега вече бутаме in the general direction of the right direction. На мен лично ми е най-интересно как (и въобще дали – дано!) ще се промени енергийната политика на големия батко, та току виж стигнало след известно време и до България, та и до мен, защо не. Чакам с нетърпение…успех, мистър Обама!

erotica

Забраненото, сладкото, тайното, красивото, интересното, невероятното, неразбираемото, стряскащото, любопитното, веселото, прокрадващото се, тъжното, суетното, лъскавото…голото! Препоръчвам на всеки мъж и всяка жена да отскача всеки път, когато изпадне в досада, или има 1000 задачи и се чуди от коя да започне – nightmarebrunette.tumblr.com, beautifulanddepraved.tumblr.com, syntheticpubes.com (още не знам как да създавам линкове)…Оттам може да тръгнеш по мрежата и да не спреш дълго-дълго време, предупреждавам.

Няма да забравя, като бях малък на село избухна малък скандал, задето някакъв дядо надничал през оградата да види съседката, която копала нещо в градината, та й се била запретнала дрехата и й се виждали забранените части. Докато си щъках наоколо и дебнех разни животинки, един от виладжиите коментираше: “Абе то си е мъжко – като видиш голо, да погледнеш!” Не знам защо ми се е забил този момент, но ми се струваха навремето много мъдри думи. Ако не поглеждаш, не си мъж – старите са го казали…

бързолетi

Едни по-едрички, така, лястовички…и даже май по-бързички. Много е вероятно всъщност да не сте ги виждали въобще – толкова са бързи. Оттам и името. Та така, дотук три изречения, без които можехме да минем. Току-що забелязах, че под стряхата на прозореца към Патриарха са се заселили семейство бързолети. Семейството фийчърс трима възрастни, а не както при хората – обикновено по двама, поне официално. Точната конфигурация мъже/жени в семейството бързолети не мога да я разгадая – и трите птичока са едни такива зеленикаво-кафяви отгоре и мътнобели отдолу. Между другото пищят много по-пронизително от лястовичките, милите животинчета малки. Но това сигурно се чува само ако живееш нависочко, долу по-други неща се чуват. Да си бързолет, мисля си, не е лошо – представи си, че си най-бързото същество в една огромна мрежа от каньони от сгради, през които можеш да си цепиш по цял ден, и да си казваш здрасти със слънцето. Абе направо благословена раса. Е, понякога може би не всичко е хепиенд – половината от най-високите прозорци на Първа Градска срещу нашта квартира са изпочупени и подплатени с черни найлони вместо стъкла. Може би някои завои или изстрелвания нагоре не са толкова лесни. Дори и да си бързолет…И така, от тази мисъл ми се прииска да си сипя една ракия, стана ми хубаво, и сложих точка – .

The personal website of director Ivaylo Minov

I am a Bulgarian-born filmmaker working between Sofia and London. Over the last six years, I have been directing TV commercials for agencies like DDB, Leo Burnett, Lowe Swing, Publicis, Huts JWT, Demner Merlicek & Bergmann. I have worked for a wide range of clients – from mobile telecoms through charities to a viral campaign for a presidential candidate at the 2011 elections in Bulgaria.

I have a film making diploma from the London Film Academy, following a BA degree in Journalism by the American University in Bulgaria. I have worked in media and theatre, before discovering my passion for film making and turning it into a full-time devotion.

Find me at:
liaminov (at) gmail.com
0044 7757 428696 (UK)
00359 886 880564 (BG)

open