Потегляме. Пътуване, каквото може би скоро няма да осъществя отново. Докато сме спали сухият, бурен вятър си е отишъл и София е побеляла под десетсантиметров сняг. Знам, че ще закъснея за топлата храна и футболния мач, но странно някак това не ме напряга. Снегът се сипе отвесно, но сякаш доскоро е валял настрани…всички билборди са причудливо навеяни в бяло. Перфектните тийзъри – половин лице на мъж, крак върху зелена ливада, изречения, които са срязани в средата. Всички реклами толкова скрити и мистериозни, макар че без снега щяха да са до болка познати, скучни и тъпи. Сега от всяка метална рамка край пътя проблясва нова, неясна история, парчета емоция, които те карат да търсиш в главата си, да си задаваш въпроси. Какво пишеше там…какво ли държи онази полускрита ръка…колко хора всъщност имаше на снимката…и защо? За един следобед, природата беше оправила със замах сдървената, немощна и комплексирана българска рекламна мисъл. Какъв ли щеше да е ефекта на ураган или земетресение?
