Куфарът

Хубав, дълъг ден. Обичайното напрежение за нищо в офиса, до началото на пътешествието София-Пловдив-София, към четири следобед. С Краси взимаме пежото на Кало, обещаваме му, че ще се върнем навреме, към девет, и ще го вземем от студиото. Да си цъка там по-до късно. Излитаме по магистралата, не говорим много и е истински приятно. 130 км/час. Знаем, че ще изпуснем началото на представлението, но Недялко ни е казал „даже по-добре, то няма точно структура и фабула”. Стигаме час след началото, а Краси се ориентира бързо в града, учил е там шест месеца като студент (почти всеки, който познавам, има поне по една неуспешна студентска кариера). Изскачаме на главната, понесли стар куфар, който предния ден сме открили до една софийска кофа за боклук. Подарък за Недялко. Куфарът е някъде от 50-те (най-рано), но много запазен, красив, с лъскави дървени лайсни и етикет „Mr T. Dachev”. Краси купува мокри кърпички и го забърсваме от тежкия слой прах, като блокираме с него тротоара пред главното полицейско в Пловдив. Недалеч от нас стара прегърбена жена пита две мотаещи се куки за някакъв адрес, и след като не разбира първото им упътване, второто вече й изкрещяват, сякаш е арестант. С вече поизчистения куфар си пробиваме път през тълпата и настигаме представлението-процесия. Актьорите са с оръфани дрехи, наклепани с бяла боя лица, безмълвни, опулени, търсещи, любопитни, съсредоточени. Тълпа около тях, тълпа, която се движи заедно с техните странни решения, надолу към края на улицата и крайната цел. Появява се Недялко, радва ни се, чак ни разцелува, вижда куфара, плесва се по челото и го отмъква някъде в посока Макдоналдс. Със свободни ръце сме. Споглеждаме се с Краси и вадим фотоапаратите. В следващия час окото ми се замъглява трайно, не го отлепям от визьора. Атмосферата е добра, понася ме по вълната. Хората преминават, хвърлят коментари които „не можеш написа”, както го каза после Емо Бонев. Други пък са с актьорите-деца, плътно, дълбоко, приклякат заедно с тях, отдръпват се, за да им направят място. А понякога не отстъпват, допускат ги близо до себе си. Ултрадребно бабе подръпва двуметров младеж с блажена усмивка: „Казвай какво правят сега, че не виждам!” А те прескачат въображаема пропаст на овчарски скок, с дебела арматура. Още са някак бедни, студено им е. Десет метра по-надолу ни чака Куфарът. Прилича по-скоро на сандък, но е масивен, не бие на кухо (естествено, че проверявам). Красив е, ключалките му са направени от истинска ламарина. Голям е горе-долу колкото широка кухня. Заключен все още. Започва изследване на входа му, което не виждам, защото тълпата усеща кулминацията, замирисва й на Сезам, и се струпва плътно, умножава се. Скоро нещо изпуква и вратата се отваря. От някой вътре. Правилно отгатвам, че е Недялко, зървам червената му тениска с надпис СССР през дългия обектив, който съм трампил безмълвно с Краси. С него вече шпионирам успешно. През ръце, коси, вратове, чадъри от реквизита, ленти за художествена гимнастика, модели на молекули, разрези на тичинки, прорези в стари вестници, червени сигнални кърпи, други малки фотоапарати, оператор, който върви само назад и винаги право към мен, и няколко лица, които искам да запазя за себе си. Актьорите все измъкват по нещо отвътре – една жена намира чадър-паразол и разгъната кутия от цигари „Стюардеса”, и тръгва величествено нанякъде. Приятелите й разпъват пред нея червен килим и я съпровождат по него с обожание…до едно от градските кошчета за боклук, където тя изхвърля кутията. Мисля си за Бунюел, не знам защо. В това време публиката е налазила стаята и изследва и тя. Малко момиченце стои на прага и гледа замислено навън. Скоро актьорите минават на заден план и всеки иска да е вътре. А там стените са чекмеджета и всяко крие по нещо познато и непознато. С Краси и Вяра се превръщаме в нещо като гидове, после пием бири. Появява се Аврил, нимфетка с шотландска пола и черно лакирани нокти. Родителите й са там, но ние с Краси сме отдалече и сме за малко, така че наблюдаваме и се кискаме откровено. После наслагваме дължините на всички женски крака от деня и получаваме километри, километри…Прескачаме до театъра, където на маса ни чакат всички актьори, вече измити и съответно нови, Емо Бонев – директорът на Пловдивския театър, и Стефан Данаилов, благ и многословен министър. Говорим за културата, бюджетите, заплатите, театрите, мениджърите, късометражните филми, добрите истории, Вапцаров и Ботев и Левски и липсата на филми за тях, умората, гилдиите, художественото осветление в Балчик, новите камерни зали…Емо ни пов
ежда през лабиринти от врати и ни показва гордо обновената камерна сцена на театъра. Вяра говори разпалено по телефона, докато й пращам въздушна целувка. На раздяла се запознаваме с актьорите, установяваме, че май вече се познаваме, отскачаме до Макдоналдс за огромен сандвич, през това време Недялко си взима душ, защото всъщност живее в театъра тези дни, облича черна риза за „коктейла”, не го здрависвам, защото ръцете ми миришат силно на лук, сменяме три диска в колата, докато не улучим спокойствието на Тийвъри, говорим си с Краси за бъдещето и как всичко ще бъде наред, ако вече не е, и връщаме пежото на Кало, у тях, защото той отдавна вече си е хванал такси.

1 Comment

  1. October 22, 2008 at 00:58 · Reply

    Tova patuvane beshe edno mnogo izpulvashto prejiviavane. Evala na avtora, koito taka sladkodumno go e opisal.
    This trip was a very fulfilling experience. “That-a-boy” to the author depicting it in such a sweet way.
    Krassi

Leave a Comment

The personal website of director Ivaylo Minov

I am a Bulgarian-born filmmaker working between Sofia and London. Over the last six years, I have been directing TV commercials for agencies like DDB, Leo Burnett, Lowe Swing, Publicis, Huts JWT, Demner Merlicek & Bergmann. I have worked for a wide range of clients – from mobile telecoms through charities to a viral campaign for a presidential candidate at the 2011 elections in Bulgaria.

I have a film making diploma from the London Film Academy, following a BA degree in Journalism by the American University in Bulgaria. I have worked in media and theatre, before discovering my passion for film making and turning it into a full-time devotion.

Find me at:
liaminov (at) gmail.com
0044 7757 428696 (UK)
00359 886 880564 (BG)

open