Питбул (първа част)

След 15-часовия снимачен ден лекото подрусване на колата ме унесе бързо. Отпред Нина мърмореше уморено, а Кито – един от актьорите, който се съгласи да ни метне до центъра, пушеше и ръкомахаше, докато въртеше волана с една ръка. Бяхме се метнали на зелената вълна от светофари, и поразчуканият кадет бе набрал скорост. В средата на третото кръстовище сякаш ударихме някаква дупка, и това ме изтръгна от дрямката. По-късно си дадох сметка, че всъщност първият звук, който си спомням, беше преглътнатото възклицание на Нина. Кито наби спирачки и кадетът закова от другата страна на кръстовището.

“Лелее, тва кученце ли беше!” – преглътна ужасено Кито. “Ударихме ли го? Ударихме ли го?”

“Ударихме го!” – Нина се озърташе като луда назад, изправена в седалката.

Обърнах се. Кучето лежеше под светофара, а някой бе приклекнал до него и се опитваше да го вдигне на крака. Не беше огромно куче, но определено имаше масивно, тежко тяло. Кито превключи на задна и прекоси обратно кръстовището. И тримата изскочихме навън. Кучето беше тъмносив питбул, вече изправено на поразтрепераните си крака, замаяно и вцепенено върху тротоара. Човекът, който се опитваше да го свести, бе собственикът му – младо, дребно, някак свито момче, което се суетеше около него, опипваше главата му. Светофара се смени и отблясъците се отразиха в няколко тъмни, кървави резки по ръбестото теме на кучето.

“Кво стана? Как е кученцето?” – очите на Нина шареха по тялото на животното, стрелнаха се към собственика, а после спряха въпросително върху Кито. Той караше, и отговорността беше предимно негова, макар че всички се чувствахме виновни.

“Леле, леле, ква беля направихме…Ама въобще не го видях!” Кито беше много притеснен, търсеше подкрепа на думите си и в моите очи.

Момчето най-накрая се увери, че кучето е сякаш добре, и вдигна поглед към нас.

“То аз съм си виновен. Изпуснах я, и тя като хукна през улицата…Кора, как си бе, мойто момиче?”

Бяхме ударили не дупка, а женски питбул, с около 80 км/час. Кора стоеше с наведена глава, и се оглеждаше боязливо наоколо, като движеше само очите си. Опашката й висеше, замръзнала. Кървавите бразди между късите й уши сега проблясваха в червено. От току-що спрелия на светофара голф се измъкна местен гъзар, който бе видял ситуацията отдалеч.

“Как е животинчето? Гледам, стои си на краката?”

“Абе въобще не го видях! На зелено си минах, нали? Ама как така изскочи, нямаше как да спра…” Кито не можеше да спре да говори. Приклекна до кучето, помилва го внимателно.

“Абе май се посъвзе, наред ще е май,” се престраших да изкажа мнение. Кора вече се оглеждаше с по-голямо любопитство, душеше ръцете на стопанина си, а езикът й увисна здравословно навън.

“Окей е, окей, нищо й няма,” каза момчето. “Тя има здрава глава.”

“Не, не, трябва да намерим ветеринар да я види!” – Кито бе вече видимо облекчен и изпълнен с решимост да направи всичко правилно, а не да се измъкне по терлици.

Аз и Нина бяхме на същото мнение, вече по-спокойни и обединени от порива към хепиенд. Гъзарят ни обясни къде да търсим денонощен ветеринар, а Кора и момчето се качиха при мен на задната седалка. Усетих рязко, че кучето мирише силно и неприятно, сигурно беше в овулация или нещо такова. Поне засега изглеждаше кротка, и търсеше единствено човешка близост – притискаше се към момчето, към мен, облягаше глава на лапите си, изскимтяваше и се изправяше, за да се огледа тревожно. Нямах друг избор, освен да я приема, и внимателно, с леко свито сърце, да я милвам по гърба, като внимавах да не докосна сцепената й глава. На другия ден открих, че гърбът на светлосиньото ми зимно яке беше покрит с провлачени кървави петънца. Кито въртеше енергично волана из разни затънтени улички, като си мърмореше под носа инструкциите на гъзаря. На предната седална Нина, която имаше огромен страх точно от питбули, извърташе състрадателни, но и притеснени очи назад към нашата странна тройка. Кора изскимтя.

“Май тука трябваше вляво. Вляво ли каза момчето с голфа? Нали някъде преди бензиностанцията?”

Кито определено не знаеше къде се намира, но не отпускаше газта. Единствено момчето можеше да ни ориентира, но той се държеше странно – не изглеждаше притеснен за кучето, а сякаш му бе неудобно, че сме попаднали в тази ситуация. Имах чувството, че вътрешно си задаваше въпроса дали имахме намерение да платим на ветеринарния лекар, или ще трябва да се бръкне той самия. От друга страна, по някакъв начин цялата случка май му беше интересна. В общи линии, и аз бях на неговата вълна.

Някак предвидимо, денонощния ветеринарен кабинет, който открихме след 15-минутно лутане из най-затънтените и изкъртени улички на Надежда, беше затворен. Кито, Нина и аз питахме за упътване всяка жива душа, която откривахме в тъмнината – група пийнали тийнейджъри, които пееха на висок глас накаква чалга, чичка, който мъкнеше мистериозни щайги. Млада жена се скри подтичвайки зад тъмен ъгъл, уплашена от развълнувания и вече леко изнервен глас на Кито, който й подвикна от отсрещния тротоар. Късметът ни излезе накрая, и един циганин – последният човек, който очаквах да ползва услугите на кучешки ветеринар, ни насочи към “бялата къща ей-там след кръчмата”. Паркирахме пред нея, и аз се изсипах бързо и облекчено навън. Миризмата на кучето ме задушаваше, а и да прекараш половин час прегърнат с ранен питбул в тясна кола леко ме смущаваше.

Вратите на колата се затръшнаха, а в двора на бялата къща шарено непородисто куче вече се скъсваше от лай. Кора или все още бе замаяна, или бе едно много възпитано куче, защото не му обърна никакво внимание – засега. Лаят все пак даде резултат – от къщата излезе дебела леля, която започна ядосано да шътка на разбеснелия се пазач.

“Ами няма го доктора, той тука горе е през деня само, ама ще ви обясня…”

Лелята се впусна в упътвания – много лесно било, ей там зад големите блокове, надолу по улицата, дясно, ляво, пак вляво и там един строеж…С Кито и Нина се спогледахме обезверени – дотук хич не ни беше вървяло със среднощното лутане из гетата на крайния квартал. В крайна сметка лелята реши да дойде с нас. Сега вече на задната седалка бяхме четирима – Кора трябваше уж да седи мирно в багажника на комбито, но тя напористо премяташе мускулестото си тяло ту между лелята и момчето, ту между лелята и мен, докато накрая не се укроти, просната напреки върху скута ми. Вече бях дори посвикнал с миризмата й. След още седем завоя и осем кратки отсечки паркирахме пред някакъв строеж.

“Ей тука е Кирето, само трябва по-силничко да го викнеме, че то не се чува много добре.” Лелята навлезе леко в строежа. “Кире, Кирее!”

“Кирее!” – включи се и Кито. Неговият ентусиазъм все още беше на ниво.

Спогледах се с Нина.

“Киреееее! Кире!” – гласовете ни откънтяха в нощта, а ехото върна смесица от кучешки излайвания.

следва продължение

Leave a Comment

The personal website of director Ivaylo Minov

I am a Bulgarian-born filmmaker working between Sofia and London. Over the last six years, I have been directing TV commercials for agencies like DDB, Leo Burnett, Lowe Swing, Publicis, Huts JWT, Demner Merlicek & Bergmann. I have worked for a wide range of clients – from mobile telecoms through charities to a viral campaign for a presidential candidate at the 2011 elections in Bulgaria.

I have a film making diploma from the London Film Academy, following a BA degree in Journalism by the American University in Bulgaria. I have worked in media and theatre, before discovering my passion for film making and turning it into a full-time devotion.

Find me at:
liaminov (at) gmail.com
0044 7757 428696 (UK)
00359 886 880564 (BG)

open