Питбул (втора част)

Кора сякаш беше забравила напълно за удара – въртеше се енергично около колата, и душеше следите, оставени от местните кучета. В един момент обаче вдигна нос към строежа и наостри уши. От тъмнината, между купищата строителни материали, към нас се насочи с неуверена походка мъжка фигура.

„Станче, ти ли си? К’во става бре?”

Под розово-жълтата светлина на уличната лампа към нас се присъедини рошав, брадясал чичка на поне две-три големи. Лелята му обясни ситуацията и той кимна, почти без да ни погледне.

„Айде, оттук ще минем, напряко е,” поведе ни той. Бързо се натоварихме обратно в колата, защото чичката вече изчезваше зад строежа. След 20 метра стигнахме висок бордюр, и на населението на задната седалка му се наложи да се изсипе отново навън. Кито качи колата върху чакълеста площадка, и се качихме отново. След десетина метра трябваше пак да слезем, за да слезе и колата – от площадката, през високия бордюр към отсрещната улица. Натоварихме се отново, потеглихме, и почти веднага спряхме отново пред къщата на лелята, двора и раздиращото се от лай куче. „Напрякото” на чичката ни отне, с качванията и слизанията от колата, почти двойно време.

Тесните стълби към втория етаж и ветеринарния кабинет, бяха осеяни с тенджери и пластмасови шишета с разсадени цветя. Чичката мърмореше нещо неразбираемо, докато отключваше заветната врата. Най-сетне бяхме стигнали мястото, търсено повече от час. И така, може би единственият денонощен – но с уговорки – ветеринарен кабинет в радиус от километър, се оказа тясна стаичка с излъчване на килер, с излющено зелено дюшеме, и стени, облицовани преди поне трийсетина години в мръсни бели плочки. Рафтовете, както и единствения плот за третиране на животни, бяха покрити, очевидно наскоро, с пластмасово фолио в мраморни шарки. Половината от тях бяха отрупани с армия от шишета – най-вече от препарати за миене на съдове и под, сега обаче пълни с мистериозни тинктури. Другата половина бе заета от стари, стари книги – предимно българска възрожденска литература. Чичката светна премигваща неонова лампа, а всички се натъпкахме в стаята. Затворихме вратата, за да не побягне Кора, и за първи път чичката ми лъхна неоспоримо на твърд алкохол.

„Дай я сега тука, дръж я да видим,” кимна той към собственика. Момчето стегна каишката на Кора, а чичката я сграбчи здраво за главата. „Значи сега: първо проверяваме очите. Ако са бели и чисти – добре. Ако имат розово около зениците – не е добре” – той разтвори клепачите на Кора, която стоеше послушна. „Бели са!” – заключи победоносно доктора. „След това трябва да обърнем внимание на венците: ако са розови – добре, ако не са розови, а сини – не е добре! И…розови са! Много добре!” Лекцията му беше заучена и показна, но въпреки, че осъзнавах това, очаквах с огромен интерес всяка следваща дума в нея – както и всеки следващ завой в тази толкова интересна вечер . Погледнах към Нина – и нейното лице беше озарено от доволна почуда. „Май ше имате късмет, май леко ше се разминеееем,” вървеше към диагноза доктора. Той отиде до един от рафтовете и отвори шише – опаковка от незнайно какво, сега пълно с гъста зелена течност.

„От тоя мехлем сега ше му сложа, и ше тряя да бием инжекции следващите три дни, по една на ден.” Чичката кимна към момчето да държи още по-здраво Кора. След като двамата я стиснаха с все сили между краката си, започна да маже с мазолестия си пръст дебели слоеве от зелената тинктура по продължение на резките върху главата на кучето. Докторът довърши главата, прегледа с леко пийналия си, но неизменно професионален поглед цялото й тяло, и важно-важно мацна и някаква невидима рана върху предната лява лапа. „Аз ше ви отлея малко да имате да си го мажете, ама утре тряя непременно да дойдете да бием инжекцията!”

„Да, да…” кимна неубедено момчето.

„Колко ще струва прегледа?” попита накрая и Кито.

„Ами колко – десет лева.” Кито бръкна в джоба си без колебание. Чичката май не беше очаквал да измъкне такава победа, и се впусна в дълги обяснения как тази година щерката е абитуриентка, и пари ше тряя да се събират и хич не е лесно. Вече се бяхме засмъквали надолу по стълбите, доволни от хепиенда, когато Кора чу кучето в двора и побесня така, както само един питбул може. Момчето я удържаше с огромни усилия, докато тя се мяташе по оградата, насичаше нощта с бесни излайвания, а от устата й хвърчаха тежки лиги. Зелената тинктура определено я беше излекувала. Нямаше как да се чуем, камо ли да си вземем довиждане с доктора и лелята, затова им махнахме и благодарихме през рамо, и наскачахме бързо в колата. Вътре лаят на Кора звучеше още по-тежко и заплашително. Опитвах се въобще да не се движа. Кито подкара бързо, и след три минути спря отново до светофара, откъдето започна всичко. Момчето успя най-накрая да поуспокои Кора. Нина се обърна назад.

„Хайде да ни дадете телефона си, да звъннем да питаме как е кучето…”

„Може и да излезем да пием по едно кафе, да се видим в центъра,” предложи Кито.

За първи път тази вечер, момчето се оживи.

„Ами да, аз много ще се радвам!” Нина записа телефона му. „Само дайте да го направим в събота, след два, че съм на работа. Ако искате, аз ще ви звънна!”

Изведнъж той изглеждаше толкова радостен и ентусиазиран, че очевидно не му се слизаше от колата. Всички помълчахме, малко неловко, но все пак облекчени, уморени, с празни глави. Накрая момчето тръгна да излиза, малко с нежелание. Спря се на вратата.

„Ами хайде – чао, и до събота, нали?”

„Чао и лека вечер! Чао, Кора!”

„Вие ще звъннете, нали?” Кимнахме му и той изчезна в нощта.

Тримата вътре се спогледахме.

„Браво!” – каза Кито, и потегли.

Никой не каза нищо, докато не стигнахме до центъра.

Leave a Comment

The personal website of director Ivaylo Minov

I am a Bulgarian-born filmmaker working between Sofia and London. Over the last six years, I have been directing TV commercials for agencies like DDB, Leo Burnett, Lowe Swing, Publicis, Huts JWT, Demner Merlicek & Bergmann. I have worked for a wide range of clients – from mobile telecoms through charities to a viral campaign for a presidential candidate at the 2011 elections in Bulgaria.

I have a film making diploma from the London Film Academy, following a BA degree in Journalism by the American University in Bulgaria. I have worked in media and theatre, before discovering my passion for film making and turning it into a full-time devotion.

Find me at:
liaminov (at) gmail.com
0044 7757 428696 (UK)
00359 886 880564 (BG)

open