Най-накрая!

В главата ми светът се превръща в пържени яйца с пармезан и консервирани домати. Вкусът им е тежък – все пак, рано сутринта е, и пулсът ми от 48 удара в минута скимти като раздразнено бебе за силно кафе. Отказвам ги. Егоистичното ми подподподсъзнание си разчиства място за пируети сред дъждовни локви. Понапълнял съм обаче, невроните ми са се загърнали в топла мазнинка, и пируетите нещо не ми се получават. Скайп почуква, за да ми каже, че сигурно сме вече прекалено стари, за да се хвърляме в нещо, дето изисква толкова енергия. Подсмихвам се неволно, но и с капка пренебрежение. Винаги ще има утре, нали така?

Вися над нея заплашително и събирам ръцете си в познат жест. Чакам само лека усмивка, и съм готов да полетя към нея, забравил завинаги за хлъзгави възглавници и джонги. От устата й излиза само една дума – Никога. Смеем се до припадък, после припадаме. Разбира се, че има само една дума, която може да прозвучи в този момент. Никога. Прекрасна, истинска дума.

Той заспа и спа дълги часове. После засънува. В съня му те бяха две. И двете непознати, и двете много различни. Едната го гледаше, положила глава на възглавницата до него. Половината й лице бе скрито зад завивката. Какво ли му казваше – няма значение, защото той не го помнеше. А и защото наистина нямаше значение. Но той искаше да бъде с нея, и знаеше с абсолютна яснота причините защо. Но после тя изплува нагоре, всичко стана много бързо, и дойде другата. Интересно, и нейното лице се разкриваше само наполовина, и тя го караше да се чувства топло. Сега знаеше защо иска да бъде с нея. Знаеше със сигурност. И тогава тя отлетя нагоре, и се завърна първата. Тук му стана малко объркано, защото видя, видя причините да бъде с нея, тя, която е пред очите му. Двете пак се смениха, този път още по-бързо. Причините започнаха да се преплитат, и той започна да мисли едновременно и за двете. Нямаше друг начин. Беше време и това да се случи. Нямаше и време. Двете се сменяха, причините се съпоставяха, той знаеше защо иска да е с едната, защо иска да е с другата. Защо трябва да е и с двете, но винаги само и единствено с едната. Верен до гроб. Лоша работа – никоя от двете не настояваше. Това може би би облекчило нещата, но и двете бяха себе си, бяха спокойни, уверени, топли…и го гледаха с любов. Но никоя не настояваше. Топката беше в него. Само че бяха две топки. А те двете продължаваха да се сменят, да отлитат и да се завръщат, да полагат глава на бялата възглавница до него, да го гледат с половин лице и с тоновете любов, които винаги бе загубвал…

Тогава изведнъж се събуди, и разбра, че животът е избрал вместо него. Почувства се наистина добре. Усмихна се. Навън дъждовните локви пресъхваха.

1 Comment

  1. May 1, 2009 at 00:03 · Reply

    невроните, братми са джигити. те не се загръщат в мазнина. те ядат чужди емоции,его и самочуствие и се помпат с енергия. групират се и те блъскат на някъде. с мазнини можеш да си преебеш само вестибуларния апарат – нещо като джейми каръкър например. риспект.

Leave a Comment

The personal website of director Ivaylo Minov

I am a Bulgarian-born filmmaker working between Sofia and London. Over the last six years, I have been directing TV commercials for agencies like DDB, Leo Burnett, Lowe Swing, Publicis, Huts JWT, Demner Merlicek & Bergmann. I have worked for a wide range of clients – from mobile telecoms through charities to a viral campaign for a presidential candidate at the 2011 elections in Bulgaria.

I have a film making diploma from the London Film Academy, following a BA degree in Journalism by the American University in Bulgaria. I have worked in media and theatre, before discovering my passion for film making and turning it into a full-time devotion.

Find me at:
liaminov (at) gmail.com
0044 7757 428696 (UK)
00359 886 880564 (BG)

open